И аз те обичам,
но няма да те слушам.
Минаваш
по мислите ми-
капризна кралица,
цъфтят гладиолусите
горди
на кръвта ми,
под пръстите нежни,
свиват гнездо
онези сини птици,
които носят щастието
и душата ми обличат
в перата си меки
и с крясък умират,
когато сърчицата им
небрежно разбиват
себичните ни думи,
делящи утре от вчера.
Целувам устните ти...
Но това е химера.
До възглавницата си
призори
няма да те намеря.
Тишината пълзи по прозореца
Раменете ми нямат крила.
Шепне с устни лениви
престорено-
нежни думи
зад мене нощта.
И прегръща, целува
лицето ми,
а снегът все така си вали.
Ти къде си,
разбила сърцето ми?!
Твърде халтав канап,
не държи
тази обич, която ни свързваше
и се давя
във чужди очи,
отминават във тъмното
влакове,
в кой от тях ти съня ми качи,
та се гърча във свойта безсъница
и кафето ми стине-чист лед?
Утре чака поредна безпътица
път да търся през нея напред.
