И аз те обичам,
но няма да те слушам.
Минаваш
по мислите ми-
капризна кралица,
цъфтят гладиолусите
горди
на кръвта ми,
под пръстите нежни,
свиват гнездо
онези сини птици,
които носят щастието
и душата ми обличат
в перата си меки
и с крясък умират,
когато сърчицата им
небрежно разбиват
себичните ни думи,
делящи утре от вчера.
Целувам устните ти...
Но това е химера.
До възглавницата си
призори
няма да те намеря.
Тишината пълзи по прозореца
Раменете ми нямат крила.
Шепне с устни лениви
престорено-
нежни думи
зад мене нощта.
И прегръща, целува
лицето ми,
а снегът все така си вали.
Ти къде си,
разбила сърцето ми?!
Твърде халтав канап,
не държи
тази обич, която ни свързваше
и се давя
във чужди очи,
отминават във тъмното
влакове,
в кой от тях ти съня ми качи,
та се гърча във свойта безсъница
и кафето ми стине-чист лед?
Утре чака поредна безпътица
път да търся през нея напред.
Студена супа
Вместо горещ шоколад
Очите ти ми приличат на маслини
В девет сутринта
Времето е на листопад
През прозореца на изгрева
Целият ми живот премина
Не искам да ми говориш
За нещо такова като"нас"
Кой гони другата си половина
Ако още си мислиш,
Че ме разбираш
Значи не си във час
Аз съм нещо
Като супата изстинала
Дай ми ръката си
Бъдещето няма да ти чета
Ще се порадвам
На пръстите ти - фините
После може да ми направиш
И горещ шоколад
Стига вече с тая
Супа изстинала
Аз няма да се правя на клоун,
за да заслужа вниманието ти
и да изцедя една ялова усмивка
на студеното ти лице.
Мислиш се за неотразимо създание,
а си просто едно
безчувствено, мъртво сърце.
Вчера разчупих леда
над чувствата ти, спящите.
Беше хубаво, както преди.
Днес със кофата, пълна със ледчета,
за кой ли път безчувствено
окъпа ме ти.
И ще си легнеш, сваляйки
като дреха усмивчицата,
с която си представяш
потресеното ми лице.
Ще я закачиш на закачалката
при чадъра
и при обувките си.
Калните.
Але хоп...
Брависимо...
Спят си спокойно
хората без сърце.
А аз може да зъзна
и да умра от пневмония,
но мътните да ме вземат,
ако този път ти простя!
Ще бродя подгизнал,
ще се гърча в агония,
но от нещастните си гърди
ще те изтръгна
и даже спомена за теб
ще удуша.
Та казваш тя говорела ти за душа?!
И искала да и се посветиш изцяло?
И в нощите да и говориш за Луна...,
но да не се докосваш ти до нежното и тяло?!
Та казваш, всеки ден със СМС-и сто
признавала ти чувствата си луди?
А гаджето във твоето легло
наричало я просто - тъпа луда.
Кога във смях, кога със див скандал,
разкъсвал си я с други на парцали.
Обиждал си я и със дни си и мълчал?
Защо тогава като котка ти се гали?
А тя пък даже не била сама?!...
Какво тогава иска а, от тебе?
Ега ти, номера!...Каква жена!
Направо уникат е, дявол да я вземе!
И казваш нежността и ти е взимала ума.
Но само докато моминско тяло
със отзивчивост те приеме.След това
не ти и дреме тя дали не би ти дала.
Живей приятелю! С която искаш спи.
И сменяй ги, тъй както си привикнал.
А тази да се гръмне. Може би...
е фея някаква. Ти с феи не си свикнал.
Отчаянието е откъснат лист от календара,
нещо, като дупка от куршум,
от която кръвта струи
и зеленото на тревата
почервенява.
Пътища много, но кой от тях е твоя?
Този, който до свободата
ще те доведе?
Простори облачни,
крилото на птицата
слънцето ми закрива.
В усмивката ми изгрява
цялото звездно нощно небе.
Отчаянието
е състояние,
когато си се протегнал
към най-добре
узрялата ябълка
и...ей толкова ...
не ти достига.
Високи клони,
бодящи очите
на небето-
непрочетена,
тежкарска книга.
Отчаяние е
и писъкът,
с който посред нощ
се будиш след кошмар -
помниш ли какво си сънувал?!
И да го помниш, и да не...
винаги скъпичко
ти се струва.
Отчаяна е онази
последна минута,
когато под уличната лампа
чакаш нея-
плисва дъжд проливен,
на парцали са
вече цветята,
а тя просто
ти е вързала тенекия.
Отчаянието
е състояние на душата,
оная вратичка,
която по-добре е
да не отваряш.
Но когато си затънал
до шията в него,
направи си хартиена лодка
и може би ще изплаваш.
Кажи и, приятелю!...
Да, знам, че е сложно.
Играете си на нерви всеки път.
Тя те побърква,
но без нея не можеш.
Тя е вещица, но и фея.
Нежна е бялата и гръд.
Чурулика ти като птиче,
а след миг те ругае грубо.
Тези нейни страсти те влудяват
и ти се иска да я удушиш.
Залепва за теб като дървесна гъба.
Но ако я откъснеш от себе си,
сто процентово ще сгрешиш.
Такива като нея и в музея ги няма.
Идват сякаш от някакъв паралелен свят.
За тях любовта е и нирвана, и драма.
В нея до последната си клетка горят.
Не я наказвай с груби думи и безразличие.
Просто душата си без въпроси и отвори.
Обичай я лудо, до пълно неприличие.
Тя е твоето слънце,
а всяко слънце изгаря и боли.
Сърцето ми, казваш?!
Нееее, няма да ти го дам!
Такова, корозирало от неупотреба.
Захвърляха го в тревата,
валяха го дъждове,
ритаха го като топка гаменки.
Как искаш да налеея в него любов?
Та през дупките му виждам Луната.
Толкова е ръждясало,
че тетанус ще ти причини,
ако се набодеш на парченце,
отчупило се - режещо и зъбато.
Не ме докосвай !!!
Ти, сладко дете, нямаш вина,
че късно те срещнах
по разблудните си пътеки.
Под черния шлифер
скрити са само ветрове- безумни и диви.
Пуснеш ли ги,
на висулка ледена ще те направят.
Сърцето ми ...повтаряш...
Ех, упорита светлина!
Осветяваш тъмната ми половина.
Тези нежни, почти детски ръце
протягаш ми ги...
Добре де!...
Вземи го!
Няколко дни и нощи
до онази - тихата и святата...
Улици, окъпани в
празнични светлини.
Хора, напиващи се
с илюзията, че
ще догонят
европейските жители.
Големи,
искащи да повярват
детски очи.
И сълзливо-трогателни
сладки гласчета,
молещи,
от радиото родно звучат-
"аз искам само сърце...",
"Тя е малката кибритопродавачка...",
"аз зад кофите за смет живея"...
По телевизията - същото ...
Или - почти.
Така наречените
"Средства за масова информация"
депресират сърцата
на хората,
онези - обикновените,
които ги имат ...
Но нямат пари.
Обикалят по домовете ни
лелки с тетрадки и просят-
уж за децата - сираци...
А дали е така...
Или?!
И това се повтаря
всяка Коледа и Нова година.
Дали спират да живеят
нещастничетата
в останалите нощи и дни?
Благотворителност...
За няколко празника
в една година.
Боже, какви лицемери...
И им личи...
Пируват имащите
и можещите.
Кръстят се и
постят "богобоязливо",
по-големи християни са
и от древния Мойсей.
Дремят в мерцедесите си,
пътуват до чужбина
за прическа, за "шопинг",
просто за едно "здравей"...
И отново от мегафоните звучи
"Тиха нощ, свята нощ"...
Разказват ни приказки...
Затрогващи...
Вярваме им пак.
Дано само, когато
празниците отминат,
да не забравим отново,
че сме хора
и потънем за пореден път
на нищетата духовна
в лепкавия мрак.
Когато душата на скитника
е затворена под буквите
на надгробна стела, там горе
на ръба на времето,
когато сиви облаци са мислите
на несбъднатите желания,
когато се търкалям
от болка и евтино вино пиян...
тогава ела,
обич моя, бяла и ласкава.
Тогава ...
Само тогава...
Превържи пръстите ми,
кървящи от дългото драскане по камъка,
затварящ пътя ми към дълбините
на твоето нежно тяло,
към моята грешна любов.
Измий ги с чистите си сълзи
на непорочна девственица,
с косите си от мъгливи истини
голотата ми облечи.
Песента на горещата си кръв
изпей ми.
Искам до дъно да те изпия!
Искам до смърт да боли!
И в трескавите халюцинации
на порутеното ми съзнание
демоните на зарове
да разиграят
неродения ми утрешен ден.
Нека губя.
Нека няма сълзи.
Не се страхувам
от прилепи и черни гарвани.
Те са пратениците на Съдбата.
Нощта е татуирана
по мургавите ми гърди.
Защо гасне светлината
в очите ти, обич моя?
Черно-червени рози
по бледите ти бузи
разтварят отровни листа.
Всяка твоя сълза
е роса сред вехнещата им прокоба.
Не изричай на глас
тайната на нашата
споделена тишина.
Има мигове, обич моя,
в които единствено ми се иска ...
да умра.
От Ада, ако чакаше писмо,
навярно щеше тя да го получи,
но не от мен,о, бедно същество -
аз нямам милост. Все така се случва.
Небрежно хвърлям фаса си в трева-
уж е зелена, а пък всъщност -много суха
и пламва луд пожар. Каква беда!
Виновен ли съм, че била е глуха,
когато съм намекнал да стои
далеч от моята себична, горда същност.
Да изгори до корен, да горчи !
Нещата как кретенски се обръщат...
В началото е маргаритка. Цвят,
от който ми се иска да отпия
росата първа в утрин бяла. Глад
за нежна обич във душата крия.
Превръща се във лотос чер,ревнив.
Забавно ми е, с нея си играя.
Залагам стръв-усмихнат, мълчалив.
Че ще се хване, то е ясно. Аз го зная.
А после...уффф, досадницата тя...
преследва ме като ловджийско куче
и ляга ми в краката - пак трева,
но вече спъва ме.Ех, как не се научи?!
И вече няма нежност, има само грях,
така досаден, че ми се повръща...
от миналото станало на прах.
Живота взетото на заем, през носа ни връща.
Как да и кажа, че излишна ми е днес?
Защо пък да се цапам с думи тежки?
Да си троши главата. В неин интерес
е да се осъзнае, че е просто моя грешка.
И тя го знае.И ще замълчи...
Полека в мрака глъхнещ ще изчезне.
Помръква слънцето и споменът горчи.
Пропада миналото в черна, страшна бездна.
Нищо не мога да върна...
Ти вече си на другия бряг.
Не че някога била си на моя,
но поне преди търсеше
към мене брод.
Затваряш,
обръщайки ми гръб, устата ми.
Не мога да спра на времето
лудия бяг.
Играя хазартни игри със Съдбата си.
Слаби са козовете ми,
а сега тя е на ход.
Казваш, че някога си ме харесвала,
но че мразиш да ти заповядват...
Тук грешиш.
Поднесох ти
на върха на копието душата си.
Не беше заповед,
а писъка и жален.
Готов бях за тебе да умра.
В нощите,
когато ти отдаваш тялото си на други
или пък спокойно си спиш,
аз рендосвам сънищата си
и самотата с шкурка груба.
Не си до мен,
но въпреки това знам,
че не си щастлива така.
Ти беше моята патерица...
Сега съм сакат и блед...
Чувстваш ли се доволна?
Вървиш ли спокойно невинна напред?
Куцат сетивата ми. Изиграни.
Обеща ми, че няма да пуснеш моята ръка,
че от нежността ми ще пиеш.
Пи и с нокти ми направи рани.
Сам изтръгнах и ти дадох своята наивна душа.
Когато отворя прозорците на нощта си,
виждам само непрогледна тъмнина.
Ти гасиш звездите и се отдалечаваш. Сестра си
на Дявола, с който на комар ме проигра.
Върви си! Нима мислиш, че след теб ще се разплача?
Колко струваш, продажнице? Пукнат цент...Или два?
Колко дълго може умираща змия да се влачи,
преди да изсъхне и се превърне в пепел,
там някъде сред високата трева?
Аз нямам минало...И бъдеще не искам да имам.
Ще живея по максимата -"само тук и сега"...
Някой ден ще ти върне рестото времето ,моя любима.
Но открила колко си бедна, не търси отново моята ръка!
Нима съм те обичал някога?
Защо в очите ми го хвърляш?
И думите ти, диви кестени,
бодат с обвивките напукани.
Ти искаше да си единствена,
а бе на друг съпруга. Схващаш ли,
че няма начин да си с двамата?
И не е грях, а проста истина.
Привличаше ме, не отричам.
Такава нежност друга няма.
Но да ми пречиш да обичам
свободните... това бе драма.
И полудявах от копнежа ти ,
заливащ ме като от ада лава,
Веднъж капризна, друг път нежна
ти колко пъти ме поставя
в абсурдни, тъжни ситуации
и всичко искаше да вземеш.
Какво очакваш днес - овации?
Ех, няма ли да се съвземеш?
Увлечен бях и ти прощавах
пороите от думи мътни,
в които свойто отчаяние
сама ти давеше безпътно.
Но стига вече! Опомни се.
Във мене вече нищо няма.
Душата си вземи. Спаси се.
От моята ще падне камък.
Омръзна ми...
Повярвай!
Просто - стига!
От тази твоя тъй наречена любов,
е пепелище във душата ми,
огнище,
излязло от контрол,
превърнало се в смърт.
Уби красивото,
погуби светлината.
Така ме искаше,
че цял ме овъгли.
Руша се...
Виж ме-
пепел...
Нищо.
Какво чудовище си всъщност Ти.
Омръзна ми...
Прощавам ти...
Върви!
Да ти бягам ли? Защо?... Я остави
тез преструвки за ядящи лешници
катерички стари в дивите гори.
Гнил е плетът, дай да го разхвърлиме,
че без него гледката ще е на шест.
Пеперуди - мисли ще опърлиме
с огъня на лампа или свещ.
От главата ти да се разкарам няма начин,
вътре съм, дълбоко в паметта.
Да си тръгна...Ама знам - ще плачеш.
Я ела-гушни ме... А така.
****
Нощта е тъмна и на изгоряло има дъх.
Вървя през нея, но къде отивам?
Препъвам се в блатист и мокър мъх.
Душата ми кърви, кръвта изстива.
По мислите ти няма да тека,
не съм река, а ти не си ми лодка.
На смачкана хартийка любовта
е заприличала, а беше нежна, кротка.
Надеждата послушай - развържи,
да дойде с мен, и тебе да запази
в сърцето ми и в тъжните очи,
че иначе боя се, че ще те намразя.
Ще счупя душата ти
на хиляди късчета
и във всяко едно от тях
ще ме има мен-
фасети в очите
на гигантска муха
на безразличието.
Гнила плът е животът ми.
В него те няма теб.
Всяка сутрин
проклинам Бога,
че се събуждам.
Всяка нощ се моля
да не отворя в утрото очи.
Наказан съм
да не зная какво е щастие.
Наказан съм
от чужда любов да ме боли.
И когато мъничките ти
по детски пръстчета
доверчиво се пъхнат
в ледено студената ми ръка,
трошат се сталактитите
на душата ми стъклена.
Как звънтят, влудяват ме.
От омерзение и гняв
ми се иска да крещя.
Не си виновна,
че будиш в мене
наранени спомени,
не си виновна,
че тънък е вътре леда.
Не искам да те удавя.
Моля те, просто върви си.
Иначе душата ти
на късчета ще строша.
От мокрите ти очи ще си направя мишени.
Ще се целя в тях със светкавици
и проливни дъждове,
докато искри в изгарящо жълто-зелено
подпалят жестокото ми сърце.
Ела на тази клада душата си да стоплиш.
Аванта - огън.Гори един изгубен свят-
нещо като амазонската джунгла-
оплетена в лиани и горки вопли.
Ако ти стиска- ела. Не поглеждай назад.
Плачеш ли още?
Недей така да ми се разкриваш.
Не показвай нежната си слабост пред мен.
Аз съм хищник, дивото в мен откриваш,
което ще погълне плахия ти момичешки ден.
Плачеш ли?
Вече не...
Това е добре.
Слънцето, татуирано
върху мургавото ми рамо
гаси лъчите си - фасове
на догорели цигари.
В пепелника на залеза -
шепа пепел.
Нощта-фина дама
поднася кафе
на кипарисите стари.
Тръгвам
по тънката нишка
на аромата.
В джоба ми-миналото,
като окъсана снимка.
Замеря ме презрението ти
с презрели домати.
Грозна си с тази
на чорапа ти бримка.
Обуй си дънките.
Вържи старата ми риза
на възел.
Моторът... и пътят.
Да те гоня ... няма.
В обратна посока съм,
момиче.
Пръснат пъзел
е любовта ни дива.
Картинка на драма.
За двама.
Пак плачеш.
А дърветата са голи.
Събира си багажа зимен ден.
Нетърпеливо,
по стъклото чука пролет.
Копнежът ми по теб бе замразен
от толкова скандали
и преструвки,
от дивата ти ревност,
ей така.
Изтърках и най-здравите обувки
да се доказвам и след тебе да вървя.
И някак неусетно те изгубих.
Изгуби ме. Разкъса нежността,
която мрази пръсти нервни, груби.
Смени я във душата пустота.
Пак плачеш.
Не, недей!... Отвиквай.
Жадувам дъжд,не ледени сълзи.
Не ме поливай,
пустотата не пониква.
Отивам си...
И мене ме боли.
И за цвете не ставаш,
толкова бързо ще прецъфтиш.
1.
Кремави рози
в пяната на вълните.
Морето цяла нощ
с твоя глас ми крещя,
а мислех че са гларуси,
изгубили се в тъмното.
Счупиха се недопити
чашите, в които
наливахме нашата
споделена вина.
Не мога да те докосна.
Не можеш да ме издишаш.
Задушавам сърцето ти.
Изтриваш пътищата пред мен.
Когато мечтая,
мълнии палят старите дървета,
минавам през теб
и отново оставаш сама .
В твоя ден.
2.
Пясъкът е студен
и на нищета мирише.
Дращи гърлото ми,
песъчинките много горчат.
Някаква стара болка...
(чувстваш ли я?!)
по душите ни пише
думи, които ни връщат
в един забравен,
вече ничий свят.
Напивам се с ярост,
късам дрехите на самотата,
а тя се смее и шамарите и
по бузите ми плющят.
Захвърли името ми,
подари го на тишината
и за нищо на света
не се обръщай повече
назад.
