Пак плачеш.
А дърветата са голи.
Събира си багажа зимен ден.
Нетърпеливо,
по стъклото чука пролет.
Копнежът ми по теб бе замразен
от толкова скандали
и преструвки,
от дивата ти ревност,
ей така.
Изтърках и най-здравите обувки
да се доказвам и след тебе да вървя.
И някак неусетно те изгубих.
Изгуби ме. Разкъса нежността,
която мрази пръсти нервни, груби.
Смени я във душата пустота.
Пак плачеш.
Не, недей!... Отвиквай.
Жадувам дъжд,не ледени сълзи.
Не ме поливай,
пустотата не пониква.
Отивам си...
И мене ме боли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар