Празнината вътре в теб е светлина,
която заслепява ме и плаши.
Пак идвам. Много уморен.
И търся нещо скъпо. Само наше.
Не ме приемаш. Нищо че се смееш
и ми говориш, не с очи, а с устни.
Да се преструваш, скъпа, не умееш.
Мориш ме, а не искаш да ме пуснеш.
Скорост.Задъхване.Слънчева светлина.
Обожавам утрото на рамото ми да ляга,
когато в нероден,още спящ час на деня,
далечността моторът ми иска да надбяга.
Отлитат минутите, като хартийки от бонбон.
Към гърба ми тишината уплашено се притиска.
Опиянение. Дързостта дава на живота ми тон.
Тръпка...Кой, всъщност, да живее вечно иска?!
Горещи са устните ти.
Ти, цялата, мила, гориш.
Разпалваш в мен такава дива емоция.
Бих се разплакал, но дали ще ми го простиш?!
Мъжете,знаем, не плачат.... Излагация.
Пробуждаш в мен инстинкта на примитивния ловец.
Матриархатът е бил интересно време.
Очи със зелено-котешки палав гледец,
в душата ми засяват отровно семе.
Ще те разкъсам от любов,
ще се впия в сладката ти уста,
заглушавайки воплите на съпротива.
Моя нежна - пристан и бездна.
Моя безумна светлина...
Казват че любов такава убива.
Мъркащо котенце, укротена светлина-
тишината спи в нежните ти длани, Ирина.
Искам и аз кротко до те гушна и заспя,
моя тиха и мирна любов, моя Ирина.
Ти си моето откритие,бледа жена.
До теб забравям лудите удари на сърце,
което с див писък ме поглъщаше в нощта.
Покоят има чертите на твоето лице.
До теб съм просто един влюбен мъничък мъж.
Няма задъхан ритъм, няма нощни каскади.
Няма онзи горещ, пеещ в яката ми дъжд,
който търсих и гоних в стихове, в грозни свади.
Дано не ми доскучае твоята тишина.
Дано не ми омръзнеш и жаден да замина
при лудата, изпепеляваща ме светлина,
моя тиха и мирна любов, моя Ирина.
