Къде отивам?

**** 
Нощта е тъмна и на изгоряло има дъх.
Вървя през нея, но къде отивам?
Препъвам се в блатист и мокър мъх.
Душата ми кърви, кръвта изстива.
По мислите ти няма да тека,
не съм река, а ти не си ми лодка.
На смачкана хартийка любовта
е заприличала, а беше нежна, кротка.
Надеждата послушай - развържи,
да дойде с мен, и тебе да запази
в сърцето ми и в тъжните очи,
че иначе боя се, че ще те намразя.

Но ти ела

 
 

Страхувам се от зимата, но пак
в сърцето ми пълзи коричка скрежна
и вписва йероглифен таен знак.
Дали ще ме обичаш толкоз нежно,
че този лед във мен да се стопи,
да завали пак сняг, но тихо, на парцали
и вместо смърт, в кръвта да се роди
искрица и страха ми да погали?!
Страхувам се от твоите очи.
През тях наднича времето, което
и двама ни ориса да боли
и ти да вехнеш, като тъжно цвете.
Не мога да ти кажа, че съм луд
от неизказаното, дето ме раздира
и нищо го не стопля този студ,
а клетка подир клетка в мен умира.
Но ти ела. Не слушай мойта жлъч,
която като сол напуква устни.
В душата ми единствен светъл лъч
си ти, любов. Не искам да те пусна.

Сонетино бианко

 
 

Коя си ти, затворена във мрака,
печална пленница на счупени мечти?
Сънувах те. Да дойдеш не дочаках.
Събуждам се. Отляво ме боли.

И няма слънце. Утро-сиво, мрачно.
Росата по цветята с хленч сълзи
и много е. Дали отгоре плачат
на ангел тъжен сините очи?

Протягам длани-ти си там отсреща.
а може би все още съм във сън
и моля - на колени, с жар, горещо.

В ушите ми звучи божествен звън.
Очаквах дълго тази наша среща
и вярвам-ще те срещна там отвън.

Настроение

 
 
Бяла риза
и пиано...
Защо клавишите
не попиват сълзи?
Чаша със джин...
Нищо,
за което да се хване
една душа,
в която адски огън гори.
И гаси спомените
"Лунната соната".
Небето е затворено.
Дори не вали.
Утрото, казват,
по-мъдро от вечерта е.
Но ти не вярваш в това...
Нали?

Играта свърши... свърши играта, мила

 
 

Какво бе ти-
илюзия,
създадена от мрака?!
Въздишка в бездната?!
Перо от феникс?!
Страст?!
На хищник сянка,
дето жертви чака
и да избягат
не е в тяхна власт?!

Увлечен бях,
признавам си,
така бе
и с тяло , и с душа
те пожелах,
че ангелът ми мъжки
твърде слаб бе.
Да те обичам...
мигар беше
грях?

Капризна,
горда,
нежна маргарита,
обсеби нощите ми,
дните помрачи.
Дали боли,
дори не ме попита,
това,
че страдам,
не почувства ти.

И днес си рана,
от която
нямам нужда.
Строшени чувства
няма смисъл да лепиш,
че знаем двама...
вече сме си чужди.
Не сълзи ...
По-добре върви
да спиш.