Когато душата на скитника
е затворена под буквите
на надгробна стела, там горе
на ръба на времето,
когато сиви облаци са мислите
на несбъднатите желания,
когато се търкалям
от болка и евтино вино пиян...
тогава ела,
обич моя, бяла и ласкава.
Тогава ...
Само тогава...
Превържи пръстите ми,
кървящи от дългото драскане по камъка,
затварящ пътя ми към дълбините
на твоето нежно тяло,
към моята грешна любов.
Измий ги с чистите си сълзи
на непорочна девственица,
с косите си от мъгливи истини
голотата ми облечи.
Песента на горещата си кръв
изпей ми.
Искам до дъно да те изпия!
Искам до смърт да боли!
И в трескавите халюцинации
на порутеното ми съзнание
демоните на зарове
да разиграят
неродения ми утрешен ден.
Нека губя.
Нека няма сълзи.
Не се страхувам
от прилепи и черни гарвани.
Те са пратениците на Съдбата.
Нощта е татуирана
по мургавите ми гърди.
Защо гасне светлината
в очите ти, обич моя?
Черно-червени рози
по бледите ти бузи
разтварят отровни листа.
Всяка твоя сълза
е роса сред вехнещата им прокоба.
Не изричай на глас
тайната на нашата
споделена тишина.
Има мигове, обич моя,
в които единствено ми се иска ...
да умра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар