И аз те обичам,
но няма да те слушам.
Минаваш
по мислите ми-
капризна кралица,
цъфтят гладиолусите
горди
на кръвта ми,
под пръстите нежни,
свиват гнездо
онези сини птици,
които носят щастието
и душата ми обличат
в перата си меки
и с крясък умират,
когато сърчицата им
небрежно разбиват
себичните ни думи,
делящи утре от вчера.
Целувам устните ти...
Но това е химера.
До възглавницата си
призори
няма да те намеря.
Поисках да стопля ръцете си,
но огънят беше твърде силен.
Гори, овъглява се сърцето ми.
Ти си тръгваш. Недраг и немилен
ще скита денят ми по следите ти бледи,
ще губи сили и ще ме проклина.
Не търсех лесни победи.
Така се случи. Душата в здрача изстина.
От пепел не може да покълне цвете
и животът да възтържествува .
Треперят ръцете ми. И двете.
Свлича се утрото. Не се преструва.
И нямам думи, с които да те обвия,
да облека болката ти и раменете.
Можех да те обичам, а ще те убия.
Черен въглен е вече в мен сърцето.
