Ти ли си това, моя чернокоса?
Мокра под дъжда, в тънка рокля, боса?
Сън ли бе или ...Нещо в мен се счупи.
Казват, че с пари, няма как да купим
нежност и любов, радост и надежда.
В твоите очи слънце се оглежда.
Името ти пак викам. То се губи.
Моите ръце са за него груби.
Счупена любов. Хиляди парчета.
Смеят ми се днес другите момчета.
Ще те чакам там, дето те целунах,
онзи първи път, нощно пълнолунно.
Моля те, ела.Нямам много време.
Старата с коса зад гърба ми дреме.
Аз не съм твой,ти моя не си.
Вятър северен спи между нас.
На най-високия връх отнеси
любовта, разпилей я в тих час.
Ти,прекрасна и нежна, мълчи!
Не докосвай стените на мрака.
В мен кървят твойте светли очи,
но смъртта нейде в тъмното чака.
Тя е хладна, не чувства вина,
щом отреже с косата деня ни.
Бих се давил във твойта коса
цяла вечност, но няма да стане.
Тънка линия,не мост-пукнатина,
земетръс в дълбините дели ни.
Още миг и ще пропаднем. Така
зейва празното.Боже, вземи ни!
Аз съм твоя среднощен вятър, нежна моя.
Спиш в прегръдките ми, сънуваш може би покоя
на далечен остров с зелени палми и прибои,
целуващи с шепот брега и охлаждащи зноя
на горещо лято, на писъците на чайките бели.
Рачетата, с щипки срязват на две деня и нощта,
бягат пясъчни дюни, сърдити, едва оцелели.
Не изстивай,сърцето е съд,
в който любовта ще налея.
Цялата ще заблестиш-
малиново розова, окъпана в нея.
