Разруха

 
 

Ще счупя душата ти
на хиляди късчета
и във всяко едно от тях
ще ме има мен-
фасети в очите
на гигантска муха
на безразличието.
Гнила плът е животът ми.
В него те няма теб.
Всяка сутрин
проклинам Бога,
че се събуждам.
Всяка нощ се моля
да не отворя в утрото очи.
Наказан съм
да не зная какво е щастие.
Наказан съм
от чужда любов да ме боли.
И когато мъничките ти
по детски пръстчета
доверчиво се пъхнат
в ледено студената ми ръка,
трошат се сталактитите
на душата ми стъклена.
Как звънтят, влудяват ме.
От омерзение и гняв
ми се иска да крещя.
Не си виновна,
че будиш в мене
наранени спомени,
не си виновна,
че тънък е вътре леда.
Не искам да те удавя.
Моля те, просто върви си.
Иначе душата ти
на късчета ще строша.
    

А исках да ти кажа ...

 
 

Противна си... Отново противиш се
на гордото ми Его, с вкус на грях
и лаят кучетата на очите ти.Върни се,
че там, където тръгваш стине в прах
непипнато, нетърсено сърцето
на самотата- птица без крила
и все в мъгли дрогирано небето
повръща облачната си, погубена душа.
Какво си мислиш?!
Че без мен ще си щастлива
в прегръдките на демони без плът,
които те люлеят ... и убиват
на бузите ти руменеца. Спят
мечтите ти - невинни младенци
и спират в сън сърцата им незрели,
а празнотата в думите кънти
на щастието сетен дъх отнела.
Мълчиш? Това ли съм за теб-
студено късче ледена пустиня?
Не ме разбра. Покри се в черен креп-
вдовица на душата ми.Робиня
на своята капризна красота,
на дивите желания в кръвта ти.
И аз мълча...Прости ми... Все така
вали над нас на хрипове тъгата.