Но ти ела

 
 

Страхувам се от зимата, но пак
в сърцето ми пълзи коричка скрежна
и вписва йероглифен таен знак.
Дали ще ме обичаш толкоз нежно,
че този лед във мен да се стопи,
да завали пак сняг, но тихо, на парцали
и вместо смърт, в кръвта да се роди
искрица и страха ми да погали?!
Страхувам се от твоите очи.
През тях наднича времето, което
и двама ни ориса да боли
и ти да вехнеш, като тъжно цвете.
Не мога да ти кажа, че съм луд
от неизказаното, дето ме раздира
и нищо го не стопля този студ,
а клетка подир клетка в мен умира.
Но ти ела. Не слушай мойта жлъч,
която като сол напуква устни.
В душата ми единствен светъл лъч
си ти, любов. Не искам да те пусна.

Немили пътища

Поисках да стопля ръцете си,
но огънят беше твърде силен.
Гори, овъглява се сърцето ми.
Ти си тръгваш. Недраг и немилен
ще скита денят ми по следите ти бледи,
ще губи сили и ще ме проклина.
Не търсех лесни победи.
Така се случи. Душата в здрача изстина.
От пепел не може да покълне цвете
и животът да възтържествува .
Треперят ръцете ми. И двете.
Свлича се утрото. Не се преструва.
И нямам думи, с които да те обвия,
да облека болката ти и раменете.
Можех да те обичам, а ще те убия.
Черен въглен е вече в мен сърцето.

Есенно момиче

Кехлибарено момиче,
слязло тук от моя сън,
как на есента приличаш -
топла, нежна.Ставам пън,
щом ме стрелнеш с тез очета-
слънчогледки, с златен цвят.
Нямам смелост, да ти кажа,
че събуждаш в мене глад,
глад и жажда да целувам
устни с вкус на грозд налят.
На смелчага се преструвам,
но завива ми се свят.
Ще ударя две - три бири,
не за друго - за кураж,
че пред теб сърцето спира,
мое цвете, страст, мираж.
И дано не ме отрежеш,
щом до тебе спра сега.
В плен на тънката ти мрежа
пее моята душа.

Сонетино бианко

 
 

Коя си ти, затворена във мрака,
печална пленница на счупени мечти?
Сънувах те. Да дойдеш не дочаках.
Събуждам се. Отляво ме боли.

И няма слънце. Утро-сиво, мрачно.
Росата по цветята с хленч сълзи
и много е. Дали отгоре плачат
на ангел тъжен сините очи?

Протягам длани-ти си там отсреща.
а може би все още съм във сън
и моля - на колени, с жар, горещо.

В ушите ми звучи божествен звън.
Очаквах дълго тази наша среща
и вярвам-ще те срещна там отвън.

Да се преструваш не умееш

Празнината вътре в теб е светлина,
която заслепява ме и плаши.
Пак идвам. Много уморен.
И търся нещо скъпо. Само наше.
Не ме приемаш. Нищо че се смееш
и ми говориш, не с очи, а с устни.
Да се преструваш, скъпа, не умееш.
Мориш ме, а не искаш да ме пуснеш.

Луната ти е майка ...

Луната ти е майка и личи
по белега на бялото ти рамо-
една луничка- сърпче. Носиш ти
в очите си предчувствие за драма.
А аз съм принца, син на есента,
минавам по лежерните и булеварди,
с букет от многобагрени листа.
Пред мен разтварят стражите и алебарди,
за да ме пуснат там, където чакаш ти.
Таз черна рокля страшно ти отива.
Мартини със маслинка от мечти
отпиваш бавно... В мен кръвта изстива.

Настроение

 
 
Бяла риза
и пиано...
Защо клавишите
не попиват сълзи?
Чаша със джин...
Нищо,
за което да се хване
една душа,
в която адски огън гори.
И гаси спомените
"Лунната соната".
Небето е затворено.
Дори не вали.
Утрото, казват,
по-мъдро от вечерта е.
Но ти не вярваш в това...
Нали?

Татуирани спомени

 
 

В гореща циганска нощ,
когато тарантулите плетат
копринените си желания
и заплитат
вятъра-бездомник
(избягал от себе си,
за да открие
къде свършва
кея на въздишките
и започва
края на лятото)
късам листчетата
на Кралицата на нощта,
решила точно сега да цъфне,
без да и пука за сенната ми хрема
и че, всъщност, мразя кактуси
(бодат ми пръстите
и се смеят в зелено).
Подвижните пясъци на душата ми
се готвят за поредната буря,
а за миражи не ми е достатъчно
да съм малко луд,
казват, че трябвало и нещо
по-твърдо.
Нещо в много по- голямо количество,
но не мога да пия без компания
(и никога преди полунощ),
защото някой все пак трябва
да ме завлече
до леглото ми на ръба на времето.
Няма да ти кажа какво си помислих,
когато се спъна в сърцето ми
и се направи на влюбена,
по-добре да ти извикам такси
и сбогом...
до другото съмване.
Плачеш ли?
Или пак този дъжд...
А може би просто сънувах те.
Не ме буди!

Информирай модератор 89.252.253.63

Alla fine della strad

В сърце - камбана утрото крещи

 
 

На Данте Адът е замръзнал призори
и дяволите с зъбите си тракат,
когато ме поглеждаш със очи,
които да си тръгна бързо чакат.

Събличаше се като в кабинет
на лекарка досадна и бъбрива
и любих те със гняв и страст до пет...
Душата ти крещи да си отивам.

А беше време - луда бе по мен
и къси бяха дългите ни нощи.
Умирах и се раждах в следващ ден,
за да те искам все по-силно, още, още.

Какво се случи, та сега си късче лед
с изографисани жестоки анатеми?
Ако разбирам нещо, нека съм проклет
и дяволът най- мръсен да ме вземе!

Протягам длан и блъсва се в стена
невидима, но непреодолима.
Как искам, Боже, силно да крещя...
и да се моля там в сърцето да ме има,

което бие като утринна камбана,
за мойта смърт света да извести...
Без твойта обич, който път да хвана,
ще бъда никой ... А коя без мен си ти?

Обръщаш се, но вече не съм там

 
 

Нямам нужда от ленивото ти презрение,
от онова обидно свиване на рамене,
с което подминаваш прецъфтялото ми вълнение,
сякаш съм някакво досадно, капризно дете.

Като коте ми мъркаш, небрежно казвайки - здрасти.
Че отслаби ангелите ми имаш някакъв спомен блед.
Мислиш, че щом ми подсвирнеш из-зад храста,
ще дотичам веднага- паленце, недорасъл поет.

Но уморява всяка човешка суетност дребна.
Линеят чувствата, всяко връщане назад
окъсва нежността. Вече не ни е потребна.
Мухлясала обич?! Не, по-добре да умра от глад.

Играта свърши... свърши играта, мила

 
 

Какво бе ти-
илюзия,
създадена от мрака?!
Въздишка в бездната?!
Перо от феникс?!
Страст?!
На хищник сянка,
дето жертви чака
и да избягат
не е в тяхна власт?!

Увлечен бях,
признавам си,
така бе
и с тяло , и с душа
те пожелах,
че ангелът ми мъжки
твърде слаб бе.
Да те обичам...
мигар беше
грях?

Капризна,
горда,
нежна маргарита,
обсеби нощите ми,
дните помрачи.
Дали боли,
дори не ме попита,
това,
че страдам,
не почувства ти.

И днес си рана,
от която
нямам нужда.
Строшени чувства
няма смисъл да лепиш,
че знаем двама...
вече сме си чужди.
Не сълзи ...
По-добре върви
да спиш.

От два бряга по мост от думи

 
 

-Моля те, не съсипвай !
Нервите ми пак пилиш ти.
-По-разрушена съм от Босна
в онази война... И ми личи.
-Бих искал да те докосна...
Всъщност... май вече не знам.
-Нищо не казвам, а ти говоря.
Чувствам, че отново си сам.
-Упорита си като дявол
и почти толкова си зла...
-Опитвах да те забравя...
цели петнайсет секунди...О, да!
-Смешно е да го казваш.
-Тъжно е да ми мълчиш.
-Ти се оказа змия в пазва.
-А ти още - мой любовен фетиш.
-Да ти доказвам няма смисъл.
-Има смисъл да ми простиш.
-Всичко което съм писал
беше истина.
-Но сега мълчиш....
Думи, думи за двама
над дълбока река.
Мост надвиснал над драма.
Сто години самота.

За друго просто няма място тук...

 
 

За друго просто няма място тук...
Каква си ми? Ти май че се забравяш.
Не си ми майка, шеф, ... жена дори,
след себе си на пепел дъх оставяш,
защото искаш всичко. На мига.
Да бъда твой, до косъм свой последен.
А аз съм птица, търся свобода -
живот в кафез е скучен, жалък, беден.
И допирът до тебе е кибрит,
във който клечките горят и овъгляват
душата ми, която не разбра
и разпиля на дребна, суха плява.
Каква си ми? Защо ме мъчиш пак
и в сънищата ми минаваш - самодива,
в прозрачна дреха?С пръстче даваш знак,
но щом протегна длан ... и си отиваш.

Жестоко за двама (без Иля Велчев)

 
 

"Бутилка стар коняк,
За по-изискано..."

-ма ти си отвратителна ...
- така е
лалетата повяхват
без вода
и спомен от насмешка
дълго трае,
не просто дълго,
малко след ... смъртта
-и ти да знаеш ...
-зная, зная, зная
не се коси,
спести ми плява таз
сено от незабравки
как ухае
едва ли помниш...
и не помня аз

А исках да ти кажа ...

 
 

Противна си... Отново противиш се
на гордото ми Его, с вкус на грях
и лаят кучетата на очите ти.Върни се,
че там, където тръгваш стине в прах
непипнато, нетърсено сърцето
на самотата- птица без крила
и все в мъгли дрогирано небето
повръща облачната си, погубена душа.
Какво си мислиш?!
Че без мен ще си щастлива
в прегръдките на демони без плът,
които те люлеят ... и убиват
на бузите ти руменеца. Спят
мечтите ти - невинни младенци
и спират в сън сърцата им незрели,
а празнотата в думите кънти
на щастието сетен дъх отнела.
Мълчиш? Това ли съм за теб-
студено късче ледена пустиня?
Не ме разбра. Покри се в черен креп-
вдовица на душата ми.Робиня
на своята капризна красота,
на дивите желания в кръвта ти.
И аз мълча...Прости ми... Все така
вали над нас на хрипове тъгата.

Утре ли ?

 
 

Утре...
Когато рибите ще плуват
нагоре с коремчетата си,
в едно жестоко море,
мълчаливи и бледи,
непонесли отровните му ласки

Утре ...
Моля Господ сърцето ми
да спре,
за да не отмерва времето
на твоето Сбогом,
свалило с кикот
карнавалните ни маски

Утре...
Утре е Видьов ден.
А ти си вярваше,
че няма да дойде

Босите ми стъпки и студените пръсти на вълните

Вселената тази сутрин се търкаля сред вълните.
Как пищи в ушите ми този гневен прибой.
Раковини без рачета,спомени недоизпити.
Цял един свят, който не помня дали е бил мой.

Рано е.Но не спах и в тази душна нощ на русалки,
които играеха покер със мойта душа.
Залогът беше ти, моя горда весталке.
Която спечели, би заела мястото ти, но само в съня...

Затова не спах и по пясъчното безмълвие скитах,
не исках русалка в сърцето ми да се всели.
То е пълно със тебе.Крещях и гларусите с плач питах.
Грешна ли бе любовта ми, та сърцето ми се взриви ?!

Подсвиркване в дъжда

 
 

Ти ли си това, моя чернокоса?
Мокра под дъжда, в тънка рокля, боса?

Сън ли бе или ...Нещо в мен се счупи.
Казват, че с пари, няма как да купим

нежност и любов, радост и надежда.
В твоите очи слънце се оглежда.

Името ти пак викам. То се губи.
Моите ръце са за него груби.

Счупена любов. Хиляди парчета.
Смеят ми се днес другите момчета.

Ще те чакам там, дето те целунах,
онзи първи път, нощно пълнолунно.

Моля те, ела.Нямам много време.
Старата с коса зад гърба ми дреме.

Скорост

 

Скорост.Задъхване.Слънчева светлина.
Обожавам утрото на рамото ми да ляга,
когато в нероден,още спящ час на деня,
далечността моторът ми иска да надбяга.

Отлитат минутите, като хартийки от бонбон.
Към гърба ми тишината уплашено се притиска.
Опиянение. Дързостта дава на живота ми тон.
Тръпка...Кой, всъщност, да живее вечно иска?!

Когато сърцето изстива

 
 

Не са от черни диаманти
мойте нощи,
но блясъкът им
в шепите ми хладен
е като изворна вода,
така студена,
че пия и изтръпнал
все съм жаден.
Докосване на
твърда перушина-
криле на гарван
по настръхналата кожа
оставя резки
с болката на ножа,
изрязващ арабески
много сложни,
в които е
преплетена тъгата
с една любов,
която ме убива,
защото ти си
все тъй непозната,
а в мен сърцето
някак си изстива
и няма
нежни думи да ти кажа,
премина границите,
нищо не остави
и нищо,
че си все така красива,
с забрава времето
без жал
ще ни накаже.

Събирай ги, парченцата любов

Събирай ги.
Аз знам, това го можеш.
Слепи сърце-голямо
с цвят червен
и затвори ни в него
като в крепост.
Сънувам
своя сбъднат блян-
ти с мен.
Ръцете ти
на мойте рамене
са кацнали-
изящни, бели птици
и морски приливи
бушуват в нощна тлен,
ще се удавя
в мрака, моя сребролица,
ако не ме спасиш
с целувка и любов,
над бездната -
черупка- малка лодка.
И двама ни на твърд бряг преведи.
Ти виждаш в тъмното,
грацилна моя котка.

Ако ръцете ти са мост за мен

 
 

Аз не съм твой,ти моя не си.
Вятър северен спи между нас.
На най-високия връх отнеси
любовта, разпилей я в тих час.

Ти,прекрасна и нежна, мълчи!
Не докосвай стените на мрака.
В мен кървят твойте светли очи,
но смъртта нейде в тъмното чака.

Тя е хладна, не чувства вина,
щом отреже с косата деня ни.
Бих се давил във твойта коса
цяла вечност, но няма да стане.

Тънка линия,не мост-пукнатина,
земетръс в дълбините дели ни.
Още миг и ще пропаднем. Така
зейва празното.Боже, вземи ни!

Танц по пълнолуние

 

Аз идвам с онзи светъл дъжд напролет,
прозвъннал в клоните на младите брези,
за да те стресна -гълъбица бяла в полет,
щом пух тополин над града пак заръми.

Ти помниш пръстите на спомените тънки,
които лък цигулкин дърпат с нежна жар
и ронят ноти -наши чувства много звънки,
от тях в сърцата ни ще запламти пожар.

На танц, когато пълнолунна е онази,
що грее нощем над въздишащи души,
ще те поканя.Облечи се във органза
и с мен танцувай, лудо, до зори.

Остави ме, Печал!

 

Остави ме, Печал,
аз не съм твой.
Не съм, не разбра ли?
С тънко тяло си на змеица-хала.
Имаш тежки очи.
От тях ме боли.
Вее хлад.
Нокти хищни.От глад полудяла.
Аз съм просто човек,
просто мъж.
Не задавам въпроси.
Точа вино
от бъчвите пълни на вечерта
и надпивам се после
с кръчмарки- луни златокоси.
Ех, не дави се в чаша
тази толкова жлъчна тъга.
Остави ме, Печал!
Не, недей се съблича.
Не искам!
Как се прави любов
с отрезвяващо пряма жена?
Ти си много красива,
но всичко ми вземаш.
Садистка!
Оголя ми душата.
Умира,
а с нея и аз ще умра.

Къщата, в която няма да се върнеш

 
 

Изпускам те...
Трошиш се на паважа.
От ужас полудяващ, аз крещя.
Събирам те...
И как кърви душата!
Такава болка!
Искам да умра.
Усмивката ти оцеляла
ме преследва
и хапе пръстите ми
срязани
със жлъч.
Лицето ти...
И тялото...
Небето...
От черни облаци -
ни глас,
ни светъл лъч.
Обратно никога
реките не текат.
И отлетяла птица
рядко се завръща.
О, позволи на угризенията
да заспят!
Така е страшна
тази празна, тъмна къща!
И всяка стая се руши
от спомен,
разяждащ я
като дървото дървояд.
И изведнъж е
толкова огромен,
до скоро малкият ни,
с теб споделян свят.
О, позволи ми
да потъна във химера,
в която съм
щастлив, заглъхващ звън
на сребърна камбанка .
Утре...
Вчера...
Не ме буди!
Не казвай, че е
само глупав сън.

Емоция от примитивно време

 
 

Горещи са устните ти.
Ти, цялата, мила, гориш.
Разпалваш в мен такава дива емоция.
Бих се разплакал, но дали ще ми го простиш?!
Мъжете,знаем, не плачат.... Излагация.
Пробуждаш в мен инстинкта на примитивния ловец.
Матриархатът е бил интересно време.
Очи със зелено-котешки палав гледец,
в душата ми засяват отровно семе.
Ще те разкъсам от любов,
ще се впия в сладката ти уста,
заглушавайки воплите на съпротива.
Моя нежна - пристан и бездна.
Моя безумна светлина...
Казват че любов такава убива.

Кой кой е в нашата игра?

Не знаеш нищо ти, а само предполагаш.
И кой играчът е, и кой е жертва тук.
Сърцето си в ръцете мои плаха слагаш.
Не чуваш - плаче в мене болката без звук.

Обсебен аз съм, но не ще призная.
Играта наша е с сгрешени правила.
Не се научих правилно да я играя.
Накрая ти оставаш винаги сама

и ме проклинаш, и гориш мостове.
Отблъснати и двамата мълчим.
И зад гърба ни се редят гробове
на чувствата ни. Да ги съживим!

Изгаря слънцето

 
 

Не искам да плачеш.
Красиви са очите ти.
Слънчев лъч със гола длан
не се опитвай да ловиш.
Слънцето изгаря
и горещи са лъчите му.
Опиташ ли се лъч да хванеш,
сърцето даже ще си изгориш.
До кости овъглена
ще се срине красотата ти.
И сълзи порои няма да те изгасят.
Не искам да плачеш.
Красиви са очите ти.
Обичам те. Защо не ми вярваш?
Аз съм твоят безопасен слънчев лъч.

Има те...и си с мене

 
 

И от ада ще те извадя, но ще те има.
Очите ти ще заключа в най-далечните звезди.
Ти - моята единствена, нежна любима,
знаеш много добре,че си...Само ти.

Сълзите ти в есенните облаци ще събирам.
Вали над мене - мокър до кости да съм.
Бисер във всяка сълза мога и намирам.
Има те във всеки мой трескаво-буден сън.

И в рая да си,ще те откупя с горчивата си болка.
Ангелите бели ще те доведат сами .
Няма да се пазаря нито за кога, ни колко.
Да си моя и с мене сърцето ще плати.

Ако си в затвора на делника си прашен,
ще подкупя тъмничарите-уморени часове.
Няма тъмничар от самите нас по-страшен.
Няма по-тъжно от предалото се сърце.

Където и да си - шепни моето име -
паролата, която отваря онази врата,
зад която е светлината. Искай ме.
През сълзи и в кръв търси ме.
Аз съм ковчежникът,
който ще опази нежната ти душа.

Ирина

 
 

Мъркащо котенце, укротена светлина-
тишината спи в нежните ти длани, Ирина.
Искам и аз кротко до те гушна и заспя,
моя тиха и мирна любов, моя Ирина.

Ти си моето откритие,бледа жена.
До теб забравям лудите удари на сърце,
което с див писък ме поглъщаше в нощта.
Покоят има чертите на твоето лице.

До теб съм просто един влюбен мъничък мъж.
Няма задъхан ритъм, няма нощни каскади.
Няма онзи горещ, пеещ в яката ми дъжд,
който търсих и гоних в стихове, в грозни свади.

Дано не ми доскучае твоята тишина.
Дано не ми омръзнеш и жаден да замина
при лудата, изпепеляваща ме светлина,
моя тиха и мирна любов, моя Ирина.

Самодивско зелено

 

Седем бала вълнение
в бутилката с минерална вода.
На съседната маса отклонение -
тези очи направо ми спират дъха.
Напомнят ми зелени самодивски поляни,
по които мислите ми ще се разходят през нощта,
поляни, от светлината на пълна луна обляни,
с мирис на билки и висока дива трева.
Момичето е нежно като горска фея.
Късото потниче скрива само най-важни неща.
Да бъда безразличен пред такава красота не умея.
Когато се сдържам, адски боли ме глава.
Затова си приготвям два-три дежурни лафа.
Защо ли винаги се хващат на тази игра?
Усмивка, намигане, няколко нежни строфи.
Тази нощ няма да си спя сам у дома.

музика в една дъждовна нощ

 
 

Нежна моя, в листата на клена
капки дъжд тропат с пръстчета в такт
своя песничка, в стил "макарена".
Този дъжд от небето е знак.

Аз съм малко- почти- суеверен.
Вярвам в котките черни, в Съдба.
Щом вали, ще останеш при мене
цяла нощ моя малка жена.

Нежно мократа рокля събличам.
Имаш кожа на бебе. Горя.
Как със думи да кажа - обичам .
По-добре да го шепна с душа

и с целувки - по-мокри от капки
на дъжда, който скита отвън,
без палто, без чадърче и шапка.
Хулиган, който плаче насън.

Като арфа в ръцете ми стенеш.
Музикант съм бездарен, прости!
Моя ангелска светла поема-
тази музика в мене кънти.

Една дъждовна улица нощем

 
 

Прогизнал до кости, зъзнещ и уморен,
докога по тъмни улици ще се скитам?!
Открадна ми всичко, и последен слънчев ден,
как се чувствам дори не ме и попита.

Ти си нощна кралица,с нежна кожа и глас.
Роб покорен ти бях,не задавах въпроси.
Споделих с тебе всичко, и най-черния час.
На ръце колко пъти влюбен аз те носих.

Кралиците нощни едва ли имат сърца.
Горди, те не знаят и как се обича.
Дадох ти моето, но го отрови с тъга.
Сгърчено на нищо сега не прилича.

По мократа улица тази нощ ще крещя,
ще проклинам твойто име и ще плача.
В локва ще удавя блудницата- любовта,
за която аз нищо всъщност не знача.

Непоканени дъждове

 
 

Пясъкът в очите ми е
от счупения часовник на времето-
заслепява,гложди ми, малко боли.
Стъклени спомени, натрошени под бремето
на несбъднатите ми, момчешки мечти.
Загърбвам лицето ти -
пясъчен мираж в пустиня от камък.
Тези нежни черти като въглени ме горят.
От пясъка поредния крехък замък
изграждам и се връщам далече назад.
Там, където още пеят капчуците
на звънките ти чувства-любов и копнеж.
Стичат се миражно хладни по улуците
разтопени снежинки,арабески от скреж.
Там, където вече ме няма...
Където бели гълъби под стрехите спят.
Човъркам в забравата-като в стара рана.
Не плача. Само непоканени дъждове
в очите ми нощем късно валят.

Обърни ми гръб

 
 

Крещиш...От болка?... Или страх?
Какво направих, та си сякаш луда?
Ти искаш да ме имаш...Да, разбрах.
Но имането чиста е заблуда.

До теб съм. Нежността ми е дете,
което в дланите ти ляга уморено.
То търси място в твоето сърце,
когато плаче и му е студено.

Обичам те. Но не с въже, в кафез,
без правила и догми, без присъди.
Обичаш ме. От себе си излез.
Не може любовта затвор да бъде.

Но ако смяташ да ме прекрояваш - спри!
Защото нито миг не ще остана.
И по-добре ти гръб ми обърни,
преди в сърцето ти да зейне грозна рана.

Дъжд в полето от макове

 
 

Ще те закрия с тялото си - нека мен вали.
По голата ми кожа да се стича.
Море от макове.Сред него грееш ти.
О, Боже господи,как страстно те обичам!

Ръцете ти са тънки струни. Стих
отронва се от устните ми. Шепна.
Отде ги зная тези думи?! Скрих
дори от себе си, че от възбуда лепнат

и затъпяват, и ръждясват сетива.
Остава само чистото желание,
с което те прегръщам и държа,
влуден от нежното ти мъркане-стенание.

Вали. Небето е безбрежен океан,
във който плуват наште отражения.
Две бели сенки от копнеж и светлина,
в миг на отдаване, пречистване...Знамение.

В кафенето на Мира

 
 

Пържени картофки и бира...
Следобедът се точи лениво.
С приятелите, в кафенето на Мира
убиваме времето.
Такова ми е едно...сиво.
Минават готини, сладки момиченца.
Смехът им е като пяната в мойто пиво.
Погледи, лепкави като мед по тялото
на нощна жрица.Красива самодива
от отсрещната маса ме фиксира,
с премрежен поглед.
Какво ли си е втълпило
това дете на греха?!
Хей,мило,
още на кукли трябва да си играеш,
а не батковци по кафенета да сваляш.
Мисля си го, но...няма да и го кажа,
а тя сламката си смуче изкусително.
Къде ли тия номера ги научават?!
А бой, де!
Аверите ми от смях си умират...
Следобед в кафенето на Мира.
Всичко като изтъркана лента се повтаря.
Лято. Океан от пенлива бира.
Флиртче. Скука...
Уффф, оставете ме на мира.

ОЩЕ...

Потните чаршафи на лятото,
омотани около горещото му тяло
бълнуват за хладни септемврийски нощи.
Кожата му тръпне.Душата стене - Още!
Още миг, споделен с залеза край морето.
Още няколко раковини, пълни с пясък.
Още протяжен на гларуси див крясък.
Стъпките на очакването, по пусти плажове.
Бриза, заплетен в мачтите на кораби дремещи.
Прегръдки на вода и въздух - нежни, стенещи.
Лятото, лятото - магия, опакована в розово.
Хавайски нощи.Накъсано страстно дихание,
което се разпилява и разтваря като ветрило
по лунните пътеки в пълнолунни спомени-
грешни и светли като светлината на свещи.
И любов, лятна и изгаряща.Още...Още...И още...

Дяволски спомени

 
 

Завръщам се от Нищото във себе си -
окъсан, изтерзан и много сам.
По пътя срещнах много сиви скитници,
но нямах нищо в себе си да им го дам.
Очите им, луни от друго време,
търкаляха се по измислен склон.
Животът им -ненужно, тежко бреме,
се влачеше без ласка и пардон.
Засрамвах се, но бях ли аз виновен
за нищетата, за войните, за глада?!
Застрелваше ме с поглед див, отровен
в съня ми някаква май дяволска жена.
И бягах и, и падах в плен. Увиваше се
като зла нага около сърцето ми, с език
проникваше в съзнанието ми, изтриваше
горещи спомени. Аз бях и ученик.
Научи ме да лъжа, да съм чисто зло,
в ръкава празен там на дявол еднорък.
Да се изприщвам мигом сторя ли добро
и като Ерос да си служа с тънък лък.
Завръщам се от Нищото във себе си.
Избягах и, не я сънувам днес.
Но още в алкохол с високи градуси
я давя нощем и крещя от стрес.

Приливи - хладни и свежи

 
 

Когато залезът се оглежда в очите ти
и бавно на розови капки пот пълзи
по загорялата кожа на раменете ти
сънувам наяве приливи - толкова хладни и свежи,
че настръхвам и ми се иска да се дръпна назад.
Сън, толкова реален, че чувам плясъка на вълните,
когато целуват брега в краката ни
и с крясъка на чайките се оттеглят,
взели смеха ни и нежността.
Целувам отражението на слънцето,
което искри на хиляди слънчеви зайчета
по тази твоя кожа от мургаво кадифе.
Целувам очите ти,
с този неповторим цвят на нощно море.
Толкова си мека и крехка, че хем те желая ,
хем умирам от страх, че ще се счупиш,
когато хищните пръстчета на страстта ми
се впият във теб.
Обичам те...Обожавам те...Луд съм по теб!
Разтвори се като тропическа бисерна мида
и ми подари съкровището на своята душа.
Аз и ти, вплетени в мелодията,
която морето на любовта пее само веднъж.
И само за нас.

Размисъл край морето

 
 

Тази сутрин морето ми е сърдито.
Замеря ме с ледено студени вълни.
Цяла седмица все за тебе ме пита.
Не знае ли, че от тези въпроси боли?

Избягах от теб. Исках да те забравя.
Тази твоя капризна природа ме умори.
Ревнива и себична- демон в женска кожа,
силата ми без жал до капка изцеждаше ти.

Искаше да ме имаш и по невъзможен начин.
Всяка моя секунда да ти принадлежи.
Плачеше, крещеше. Сега и на мен ми се плаче,
но няма да ти се обадя. Нека сърцето кърви.

Бяла роза , червени рози

 

Червени рози...Мисълта за тях кърви.
Кървя и аз, когато ти ги подарявам.
И не от трънчетата, а от тези страст
и лудост...В тях без дъх и свяст оставам.

Като роза бяла си красива в бяло.
но няма бели рози да ти посвещавам.
Лениво екзотично младото ти тяло
листенца от червени рози заслужава.

От тях ще ти ушия рокля кадифена,
зеленото на листите в очите свети.
И светлината в паяжина уловена,
отронва бисери. Душата на поета

в плътта ми стих за красотата ти създава.
Упойно ароматните червени рози
в леглото си пръсни да ни опияняват.
Когато си до мен те искам в "n"-та доза.

Просто бъди моя

 
 

Голото ти рамо е толкова крехко и бяло,
загатващо фините контури на нежното ти тяло.

Целувам лекичко тази кадифено мека кожа,
с отблясъка седефено- лунен и остър на ножа.

Устните ми пресъхват. Чувствам се изгубен в пустиня.
Дай ми да пия от влажните ти устни, прекрасна богиньо.

Тръсваш глава и къдриците ти медени се разпиляват.
Мед и мляко вкус на грях и съблазън в кръвта оставят.

Имаш тяло на древна етруска статуетка, по чудо оцеляла
след години под земната твърд, в очакване престояла.

Смееш се. Смехът ти ми напомня шума кристален на прибоя.
Обърни се. Целуни ме. Да се любим. Сега! Просто бъди моя.

Нежна моя ...

Аз съм твоя среднощен вятър, нежна моя.
Спиш в прегръдките ми, сънуваш може би покоя
на далечен остров с зелени палми и прибои,
целуващи с шепот брега и охлаждащи зноя

на горещо лято, на писъците на чайките бели.
Рачетата, с щипки срязват на две деня и нощта,
бягат пясъчни дюни, сърдити, едва оцелели.

Не изстивай,сърцето е съд,

в който любовта ще налея.
Цялата ще заблестиш-

малиново розова, окъпана в нея.

Капани

 
 

Счупеното огледало на копнежа
с остри нокти впито в хоризонт студен
стене страстно - сластно, много нежно,
в сянката на летен, скучен ден.

Късчета кристални зли усмивки
чакат да се хванат жертви.Бдят
за мига, когато без почивка
глупави надежди ще пленят.

Отразени на парчета в здрача,
паднал след светкавица в страха
тихичко от болка ще заплачат
и ще молят за пощада. Свобода

със молба не се постига.Те го знаят.
Но е късно свойта слабост да спасят.

Онзи, който плаче в дъжда

 
 

Буреносни облаци в небе от кадифе.
Дъждовни капки гъсти и с цвят на кафе.
Първа мълния, която сърцето разкъсва
на земята. Небето любовта и отблъсва.

Ще избягам от тебе,моя дръзка скитнице.
Ще избягам от твоите нежни, палави ръце.
Няма да ти позволя да ме догониш в мрака.
Не искам всяка нощ покорно да ме чакаш.

Аз съм онзи, който плаче в дъжда.
Аз съм сянката полунощна на греха.
Моята сила наранява и от нея боли.
Не ме докосвай.Там, където си остани.

В офиса по обед

 
 

Кафето със цигара по обяд
във офиса, когато няма хора,
колежката, умираща от глад,
в поредната диета и... умора.

Разсеяно си драскам слънчица
по лист случаен. Бюрото ми - хаос...
Две секретарки с дълги , хм, крака
усмихват ми се.Светлина нахалост.

Служители си шепнат нещо там -
за всекидневните житейски грижи.
Какво ли за служителите знам?!
Как бавно часовете тук се нижат...

Едно от тези малки слънчица,
които нарисувах ми припомня
последния ни разговор в нощта,
тъгата ми и нежността бездомна.

Ти, моя виртуална слабост днес,
навярно някъде за мен тъгуваш.
А може би с чист женски интерес,
с колеги и приятели флиртуваш.

Горещо пладне...Време за кафе.
Щом щракна с пръсти, ще утихне всичко.
Че шеф се слуша, знае се добре...
А на кого да кажа нещо много лично?!

****

По обед в офиса е скука безподобна.
Компютъра ще включа - сърф, игра...
Омръзва ми...На ангелче подобна
колежката отсреща е сега.
Ах, тези къдри дълги, изрусени
ухаят на кафе и резеда .
Събуждат демона дълбоко вътре в мене
и ще я схрускам просто на шега.
И как усмихва ми се - миловидно, хитро.
Какво върти се в таз главица, ха?!....
Поглеждам я през рамо любопитно,
а тя се прави май на светена вода.
Дали си струва днес да си рискувам
за нея имиджа на недостъпен мъж?
Ако покажа неразумно колко струвам,
отиде дивото, я питомното - дръж.
Нали ме чака гаджето ми в къщи,
обичам я, нормално е това...
Ще има да се цупи, да се мръщи,
ако и кажат, знам, за моята игра.
Но пък бонбончето отсреща продължава
да ми се бройка, да въздиша, цяла-страст.
До взрив космичен между нас остава
секунда само - губя вече власт
над долните си, мъжките инстинкти
и слабините ме болят, а как горят...
Предавам се.Картинка в аква тинта
ще нарисуваме със нея.Шшшшт,молчать!

Аз и ти

Непристъпеният праг на любовта ни
бавно прах покрива. Дреме стар
дворният пазач - зъл пес озъбен -
някога защита и другар.

Спомените - палави хлапета
хвърлят камъни по дворната врата.
От съседите ухае на кюфтета,
а от нас на хладна самота.

Ти си някъде, където мен ме няма.
Аз съм те загърбил и мълча.
Любовта е приказка и драма.
Двама сме виновни без вина.

Искаш ме ...

Искаш ме...Да, зная, че ме искаш.
Виждам го в очите всеки път,
в който уж небрежно ме фиксираш,
а дъхът замира в твойта гръд.

Искаш ме...Студен и недостъпен.
Тази недостъпност как боли
и те дразни като трънче малко
в пръстчето ти.Хайде, не плачи!

Искаш ме...Такъв съм - саможивец.
И характерът стоманен, но не сив.
Мъничко съм хладен,тип - ленивец.
Може би... и даже малко див.

Искаш ме...Такъв, какъвто съм си.
Казваш го сега, но си жена.
После ще ме прекрояваш, ясно.
Затова стоя си настрана.

Събуждаш в мене глад

Очите ти на пламъка сияят.
Дърветата в камината пращят,
отронват стон и после тихо тлеят.
Красива си.Събуждаш в мене глад.

Червено вино в чашите кристални.
От него ли главата се върти?
Защо ме гледаш с този поглед жален?
Не знаеш ли, че от това боли?

Ръката ти е толкова студена.
"Наздраве" казвам, а така горчи.
Завява пътища в душата ми ранена
илюзията, че си още моя ти.

Целувам те, но устните ти стинат,
не ме целуваш както по преди.
Не мога да простя. Ще си замина.
Обличам се...и моля - не плачи!