Недей

От мокрите ти очи ще си направя мишени.
Ще се целя в тях със светкавици
и проливни дъждове,
докато искри в изгарящо жълто-зелено
подпалят жестокото ми сърце.
Ела на тази клада душата си да стоплиш.
Аванта - огън.Гори един изгубен свят-
нещо като амазонската джунгла-
оплетена в лиани и горки вопли.
Ако ти стиска- ела. Не поглеждай назад.
Плачеш ли още?
Недей така да ми се разкриваш.
Не показвай нежната си слабост пред мен.
Аз съм хищник, дивото в мен откриваш,
което ще погълне плахия ти момичешки ден.
Плачеш ли?
Вече не...
Това е добре.

Непоканени дъждове

 
 

Пясъкът в очите ми е
от счупения часовник на времето-
заслепява,гложди ми, малко боли.
Стъклени спомени, натрошени под бремето
на несбъднатите ми, момчешки мечти.
Загърбвам лицето ти -
пясъчен мираж в пустиня от камък.
Тези нежни черти като въглени ме горят.
От пясъка поредния крехък замък
изграждам и се връщам далече назад.
Там, където още пеят капчуците
на звънките ти чувства-любов и копнеж.
Стичат се миражно хладни по улуците
разтопени снежинки,арабески от скреж.
Там, където вече ме няма...
Където бели гълъби под стрехите спят.
Човъркам в забравата-като в стара рана.
Не плача. Само непоканени дъждове
в очите ми нощем късно валят.