От Ада, ако чакаше писмо,
навярно щеше тя да го получи,
но не от мен,о, бедно същество -
аз нямам милост. Все така се случва.
Небрежно хвърлям фаса си в трева-
уж е зелена, а пък всъщност -много суха
и пламва луд пожар. Каква беда!
Виновен ли съм, че била е глуха,
когато съм намекнал да стои
далеч от моята себична, горда същност.
Да изгори до корен, да горчи !
Нещата как кретенски се обръщат...
В началото е маргаритка. Цвят,
от който ми се иска да отпия
росата първа в утрин бяла. Глад
за нежна обич във душата крия.
Превръща се във лотос чер,ревнив.
Забавно ми е, с нея си играя.
Залагам стръв-усмихнат, мълчалив.
Че ще се хване, то е ясно. Аз го зная.
А после...уффф, досадницата тя...
преследва ме като ловджийско куче
и ляга ми в краката - пак трева,
но вече спъва ме.Ех, как не се научи?!
И вече няма нежност, има само грях,
така досаден, че ми се повръща...
от миналото станало на прах.
Живота взетото на заем, през носа ни връща.
Как да и кажа, че излишна ми е днес?
Защо пък да се цапам с думи тежки?
Да си троши главата. В неин интерес
е да се осъзнае, че е просто моя грешка.
И тя го знае.И ще замълчи...
Полека в мрака глъхнещ ще изчезне.
Помръква слънцето и споменът горчи.
Пропада миналото в черна, страшна бездна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар