Кой казваше, че клоунът винаги е тъжен?!

 
 

Аз няма да се правя на клоун,
за да заслужа вниманието ти
и да изцедя една ялова усмивка
на студеното ти лице.
Мислиш се за неотразимо създание,
а си просто едно
безчувствено, мъртво сърце.
Вчера разчупих леда
над чувствата ти, спящите.
Беше хубаво, както преди.
Днес със кофата, пълна със ледчета,
за кой ли път безчувствено
окъпа ме ти.
И ще си легнеш, сваляйки
като дреха усмивчицата,
с която си представяш
потресеното ми лице.
Ще я закачиш на закачалката
при чадъра
и при обувките си.
Калните.
Але хоп...
Брависимо...
Спят си спокойно
хората без сърце.
А аз може да зъзна
и да умра от пневмония,
но мътните да ме вземат,
ако този път ти простя!
Ще бродя подгизнал,
ще се гърча в агония,
но от нещастните си гърди
ще те изтръгна
и даже спомена за теб
ще удуша.

Събирай ги, парченцата любов

Събирай ги.
Аз знам, това го можеш.
Слепи сърце-голямо
с цвят червен
и затвори ни в него
като в крепост.
Сънувам
своя сбъднат блян-
ти с мен.
Ръцете ти
на мойте рамене
са кацнали-
изящни, бели птици
и морски приливи
бушуват в нощна тлен,
ще се удавя
в мрака, моя сребролица,
ако не ме спасиш
с целувка и любов,
над бездната -
черупка- малка лодка.
И двама ни на твърд бряг преведи.
Ти виждаш в тъмното,
грацилна моя котка.

Обърни ми гръб

 
 

Крещиш...От болка?... Или страх?
Какво направих, та си сякаш луда?
Ти искаш да ме имаш...Да, разбрах.
Но имането чиста е заблуда.

До теб съм. Нежността ми е дете,
което в дланите ти ляга уморено.
То търси място в твоето сърце,
когато плаче и му е студено.

Обичам те. Но не с въже, в кафез,
без правила и догми, без присъди.
Обичаш ме. От себе си излез.
Не може любовта затвор да бъде.

Но ако смяташ да ме прекрояваш - спри!
Защото нито миг не ще остана.
И по-добре ти гръб ми обърни,
преди в сърцето ти да зейне грозна рана.