Аз не съм твой,ти моя не си.
Вятър северен спи между нас.
На най-високия връх отнеси
любовта, разпилей я в тих час.
Ти,прекрасна и нежна, мълчи!
Не докосвай стените на мрака.
В мен кървят твойте светли очи,
но смъртта нейде в тъмното чака.
Тя е хладна, не чувства вина,
щом отреже с косата деня ни.
Бих се давил във твойта коса
цяла вечност, но няма да стане.
Тънка линия,не мост-пукнатина,
земетръс в дълбините дели ни.
Още миг и ще пропаднем. Така
зейва празното.Боже, вземи ни!
Мъркащо котенце, укротена светлина-
тишината спи в нежните ти длани, Ирина.
Искам и аз кротко до те гушна и заспя,
моя тиха и мирна любов, моя Ирина.
Ти си моето откритие,бледа жена.
До теб забравям лудите удари на сърце,
което с див писък ме поглъщаше в нощта.
Покоят има чертите на твоето лице.
До теб съм просто един влюбен мъничък мъж.
Няма задъхан ритъм, няма нощни каскади.
Няма онзи горещ, пеещ в яката ми дъжд,
който търсих и гоних в стихове, в грозни свади.
Дано не ми доскучае твоята тишина.
Дано не ми омръзнеш и жаден да замина
при лудата, изпепеляваща ме светлина,
моя тиха и мирна любов, моя Ирина.
Нежна моя, в листата на клена
капки дъжд тропат с пръстчета в такт
своя песничка, в стил "макарена".
Този дъжд от небето е знак.
Аз съм малко- почти- суеверен.
Вярвам в котките черни, в Съдба.
Щом вали, ще останеш при мене
цяла нощ моя малка жена.
Нежно мократа рокля събличам.
Имаш кожа на бебе. Горя.
Как със думи да кажа - обичам .
По-добре да го шепна с душа
и с целувки - по-мокри от капки
на дъжда, който скита отвън,
без палто, без чадърче и шапка.
Хулиган, който плаче насън.
Като арфа в ръцете ми стенеш.
Музикант съм бездарен, прости!
Моя ангелска светла поема-
тази музика в мене кънти.
Голото ти рамо е толкова крехко и бяло,
загатващо фините контури на нежното ти тяло.
Целувам лекичко тази кадифено мека кожа,
с отблясъка седефено- лунен и остър на ножа.
Устните ми пресъхват. Чувствам се изгубен в пустиня.
Дай ми да пия от влажните ти устни, прекрасна богиньо.
Тръсваш глава и къдриците ти медени се разпиляват.
Мед и мляко вкус на грях и съблазън в кръвта оставят.
Имаш тяло на древна етруска статуетка, по чудо оцеляла
след години под земната твърд, в очакване престояла.
Смееш се. Смехът ти ми напомня шума кристален на прибоя.
Обърни се. Целуни ме. Да се любим. Сега! Просто бъди моя.
Аз съм твоя среднощен вятър, нежна моя.
Спиш в прегръдките ми, сънуваш може би покоя
на далечен остров с зелени палми и прибои,
целуващи с шепот брега и охлаждащи зноя
на горещо лято, на писъците на чайките бели.
Рачетата, с щипки срязват на две деня и нощта,
бягат пясъчни дюни, сърдити, едва оцелели.
Не изстивай,сърцето е съд,
в който любовта ще налея.
Цялата ще заблестиш-
малиново розова, окъпана в нея.
