Пясъкът в очите ми е
от счупения часовник на времето-
заслепява,гложди ми, малко боли.
Стъклени спомени, натрошени под бремето
на несбъднатите ми, момчешки мечти.
Загърбвам лицето ти -
пясъчен мираж в пустиня от камък.
Тези нежни черти като въглени ме горят.
От пясъка поредния крехък замък
изграждам и се връщам далече назад.
Там, където още пеят капчуците
на звънките ти чувства-любов и копнеж.
Стичат се миражно хладни по улуците
разтопени снежинки,арабески от скреж.
Там, където вече ме няма...
Където бели гълъби под стрехите спят.
Човъркам в забравата-като в стара рана.
Не плача. Само непоканени дъждове
в очите ми нощем късно валят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар