Но ти ела

 
 

Страхувам се от зимата, но пак
в сърцето ми пълзи коричка скрежна
и вписва йероглифен таен знак.
Дали ще ме обичаш толкоз нежно,
че този лед във мен да се стопи,
да завали пак сняг, но тихо, на парцали
и вместо смърт, в кръвта да се роди
искрица и страха ми да погали?!
Страхувам се от твоите очи.
През тях наднича времето, което
и двама ни ориса да боли
и ти да вехнеш, като тъжно цвете.
Не мога да ти кажа, че съм луд
от неизказаното, дето ме раздира
и нищо го не стопля този студ,
а клетка подир клетка в мен умира.
Но ти ела. Не слушай мойта жлъч,
която като сол напуква устни.
В душата ми единствен светъл лъч
си ти, любов. Не искам да те пусна.

Немили пътища

Поисках да стопля ръцете си,
но огънят беше твърде силен.
Гори, овъглява се сърцето ми.
Ти си тръгваш. Недраг и немилен
ще скита денят ми по следите ти бледи,
ще губи сили и ще ме проклина.
Не търсех лесни победи.
Така се случи. Душата в здрача изстина.
От пепел не може да покълне цвете
и животът да възтържествува .
Треперят ръцете ми. И двете.
Свлича се утрото. Не се преструва.
И нямам думи, с които да те обвия,
да облека болката ти и раменете.
Можех да те обичам, а ще те убия.
Черен въглен е вече в мен сърцето.