Какво бе ти-
илюзия,
създадена от мрака?!
Въздишка в бездната?!
Перо от феникс?!
Страст?!
На хищник сянка,
дето жертви чака
и да избягат
не е в тяхна власт?!
Увлечен бях,
признавам си,
така бе
и с тяло , и с душа
те пожелах,
че ангелът ми мъжки
твърде слаб бе.
Да те обичам...
мигар беше
грях?
Капризна,
горда,
нежна маргарита,
обсеби нощите ми,
дните помрачи.
Дали боли,
дори не ме попита,
това,
че страдам,
не почувства ти.
И днес си рана,
от която
нямам нужда.
Строшени чувства
няма смисъл да лепиш,
че знаем двама...
вече сме си чужди.
Не сълзи ...
По-добре върви
да спиш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар