Нямам нужда от ленивото ти презрение,
от онова обидно свиване на рамене,
с което подминаваш прецъфтялото ми вълнение,
сякаш съм някакво досадно, капризно дете.
Като коте ми мъркаш, небрежно казвайки - здрасти.
Че отслаби ангелите ми имаш някакъв спомен блед.
Мислиш, че щом ми подсвирнеш из-зад храста,
ще дотичам веднага- паленце, недорасъл поет.
Но уморява всяка човешка суетност дребна.
Линеят чувствата, всяко връщане назад
окъсва нежността. Вече не ни е потребна.
Мухлясала обич?! Не, по-добре да умра от глад.
Няма коментари:
Публикуване на коментар