Изпускам те...
Трошиш се на паважа.
От ужас полудяващ, аз крещя.
Събирам те...
И как кърви душата!
Такава болка!
Искам да умра.
Усмивката ти оцеляла
ме преследва
и хапе пръстите ми
срязани
със жлъч.
Лицето ти...
И тялото...
Небето...
От черни облаци -
ни глас,
ни светъл лъч.
Обратно никога
реките не текат.
И отлетяла птица
рядко се завръща.
О, позволи на угризенията
да заспят!
Така е страшна
тази празна, тъмна къща!
И всяка стая се руши
от спомен,
разяждащ я
като дървото дървояд.
И изведнъж е
толкова огромен,
до скоро малкият ни,
с теб споделян свят.
О, позволи ми
да потъна във химера,
в която съм
щастлив, заглъхващ звън
на сребърна камбанка .
Утре...
Вчера...
Не ме буди!
Не казвай, че е
само глупав сън.
Няма коментари:
Публикуване на коментар